25-та Седмица на съвременното изкуство Art
No
Borders
Пловдив 1-30.09.2019

Проектът

кои сме ние, къде отиваме ...

Изкуство. Без граници. Пловдив. представя международно признати художници от Европа, САЩ и Япония, чиито творби се занимават с въпросите на същестуванието ни в днешния ден: кои сме ние, хората на 21-вия век, накъде отиваме и в състояние ли сме, жертвайки част от сегашния си комфорт, да запазим цивилизацията за бъдещите поколения? Изложбата се концентрира върху три, свързани помежду си, теми: растящата консумация, която изчерпва природните ресурси и как това води до икономически и политически кризи; все по-честите екологични катастрофи, превърнали се в постоянна заплаха за човечеството; крехкостта на човешкия живот, както и този на планетата.

Централна тема – и отправна точка на изложбата – е, разбира се, самото изкуство и неговата несъмнена способност да ни докосва емоционално и интелектуално. Може ли то също така да мобилизира отделни личности и цели общности, които да предприемат действия в този изключително важен, дори критичен за човечеството момент? С помощта на различни художествени средства, участниците интерпретират и задълбочават предложените теми, добавят нови аспекти към тях или се опитват да посочат възможни начини за промяна в мисленето и обществените нагласи.

Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности на цивилизацията е посланието на видеоинсталацията на Бил Виола “Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на олтарното табло. Пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението пред силите на природните елементи. От друга страна, двойнственото човешко отношение към природата, между страхопочитанието и борбата с нея като предпоставка за прогреса, свързва творбите на Стоян Дечев и Бенедикт Партенхаймер. Авторите си задават въпроса: не е ли стигнало човечеството до една критична точка, в който прогресът заплашва да унищожи създателите си? Подобна е темата на филма на Венелин Шурелов “Черна абстракция”: oбсесията към добиването на суровини е основа на работата, но в погледа на артиста, следствието от тези обезпокоителни процеси стават видими като абстрактна представа за съвременния човек – незначителен, нетраен, непостоянен – като черен дим над хоризонта.

Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии. Артистът се явява един вид “въжеиграч”, който във филма на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. Артистът влиза и в много други роли: загрижен, какво ще оставим след себе си, той става събирач на свидетелства за днешния ден (Марико Хори); или пък сам създава паралелни реалности (scenocosme), като част от различни симулационни сценарии за това, как би изглеждало дигитализираното ни бъдеще.

Фокусът на работата на Севдалина Кочевска са настоящето и неговите различни светове: не компютърно генерираните, а реалните, в които физически и ментални граници разделят групи и общности една от друга. От своя страна, Надя Генова се интересува от индивида и множеството, които са в постоянно взаимодействие.

Произведенията влизат в диалог с пространствата, в които са изложени: докато в бившата Чифте Баня, с нейната уникална атмосфера, творбите се насочват по-скоро към вътрешния свят на човека и приканват към вглъбяване и размисъл, то Тютюневите складове – и в един по-широк контекст – Тютюневият град, провокират артистите към “екстровертни” работи, свързани с динамиката на обществените процеси, в контекста на миналата и сегашната функция на изложбеното пространство.

Инсталацията на Делфин Рейст “Непрекъснат растеж на консумацията” насочва критичен поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. “Репродукция” означава перманентност, която, в рамките на системата, напомня затворен кръг, от който няма изход (Венелин Шурелов). Промяната изисква активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието “надежда” или “надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие и примирение. А кои са механизмите, които изобщо диктуват на индивида определено поведение? Какво ни подтиква или възпира да предприемем дадена стъпка? Инсталацията на Група 7+1 създава условия за изследването на тези въпроси.

Сблъсъкът между мечтите за по-добро бъдеще на имигрантите и отрезвяващата реалност на развития индустриален свят е показан във филма на Юлиан Розефелд “Убежище”. В един свят, който буквално се върти около парите (Емил Миразчиев), “изкуството” на сделката, според FAMED, е колкото важно, толкова и измамно, тъй като никога не е съвсем ясно кой какво печели и губи.

Две творби, едната, показана в Банята, а другата в СКЛАД, затварят концептуалната рамка на изложбата. “Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова се състои от едно изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. Документалният филм на Хедър Ленц Кусама: Безкрайност, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.

Европейска столица на културата 2019. Обявяването на града за столица на културата е привилегия, предизвикателство и възможност, и предоставя идеалния контекст за изложбата. От една страна, Изкуство. Без граници. Пловдив. обръща внимание върху проблематични теми, но в същото време свързва града в една глобална културна мрежа, опитвайки се при това да даде положителни импулси за дългосрочна промяна в мисленето. И не на последно място, изложбата “празнува” изкуството, което не познава граници и е отворено за всички.